Когато Коси и Мерула се запознаха, бяха още съвсем малки. Те не бяха наясно какво искат от живота, но пък със сигурност знаеха какво не искат.
На тяхната възраст всички говореха за едно и също нещо и ги вълнуваха все едни и същи неща. Тогава имаше много вълнения за популярност и атрактивност, както и сега…
Повечето искаха да имат. Просто да имат. Ей така, всяко нещо, което беше модерно в момента. И в мига, в който започваха да го притежават, мигом вече не беше интересно.
Колко познато, нали…
Тази трескавост отблъскваше младата двойка, макар че много пъти ставаха нейна жертва.
Когато си съвсем малък, не те е грижа за много неща. Мама и тати ти носят храна, а ти само отваряш уста… имаш къде да спиш и това е…
Всеки бе чувал, че един ден ще излети от майчиното гнездо и ще се оправя сам, но някак си това не притесняваше много нито Коси, нито Мерула. Те знаеха, че ще бъдат двамата във всичко по пътя им. Не всички обаче мислеха така. Много техни връстници като че никога не са били деца. Държаха се вечно като възрастни и дори игрите превръщаха във война.
Каква е разликата между играта и войната?
Играта е за забавление…
Чистите души на нашата двойка страдаха много от това изкривяване…
Мина доста време и телата им съзряха. Умовете им обаче все още се лутаха. Лутаха се всички, а малцина разбираха, че го правят. Коси и Мерула осъзнаваха объркаността си и продължаваха да търсят своето място, бранейки се от останалите, които гордо заявяваха и отстояваха позициите си.
– Няма никаква игра в това!
– Никога не е имало! – отговори Коси.
Това не пречи обаче ние да си живеем и играем както си знаем…
Толкова време, толкова енергия изразходваме в нещо, което е незначително, нека бъде семпло и приятно, точно като детска игра…
Младата двойка често водеше разговор на подобни теми.
Преминаха през много трудни моменти, докато не откриха вътрешен път към самите себе си.
А именно пътя към спокойствието на Ума.
Никой не приемашеп техните методи и поведение, защото всеки “знаеше” добре и “разбираше” от всичко.
Но защо ли никой не се чувстваше добре?
Двете влюбени птички търсеха и продължаваха по пътя, който вътрешно усещаха.
Така те научиха много за природата и за себе си. Посадиха семената на дружелюбност и състрадание, на щастие и непривързаност към алчността на сетивата. Изградиха си подход да не се огорчават от околната стипцивост. Така развиваха интелекта си и връзката със сърцата дълбоко в себе си.
Животът им започна да разцъфтява. Ежедневните трудности се превръщаха във волни игри, а Коси и Мерула в най-добрите играчи.
Примерът им обаче все още не стигаше и другите не вярваха. Те си дълбаеха в старите възприятия. Обградени всички в сухи и дерящи клони. А жилавите нови запречваха отново и отново познатите отъпкани пътеки…
– Докога така?
Всеки е на различна пътека, но на къде го води тя? И що за пътека е, ако не те отведе у дома? А къде е домът? – чудеше се Коси.
– Домът е вътре в теб! Вътре в нас! – отговори му Мерула, сгушена до него в топлото гнезденце.
– Затвори очи и виж! Всичкото това! Тази красота! Потопи се и се събуди!
Гората не е вече страшна, нито тъмна и бодлива! А прекрасна и омайна, и безкрайна, сладка!
