Джак беше известен с пакостливостта си още от едно време. Дори и когато го избраха за пазител, той по никакъв начин не изгуби детското в себе си. А и как иначе? Кой щеше да си играе с децата в зимните дни, ако не той? Навремето беше голям беладжия. Събираше децата и организираше всички игри, забави и пакости. Малчуганите го обожаваха, защото освен всичко той ги закриляше и се грижеше за тях. Беше техният голям батко.
Джак беше много талантлив в това, което правеше и го вършеше с отдаденост и чистота. Веднъж след поредната игра над едно замръзнало езеро той жертва живота си за да спаси от падане във дълбоките ледени води едно дете. Когато видя тази отдаденост, Луната го избра за герой и вдъхна всички тези изумителни сили, които той сега притежаваше. Така Джак кръстосваше на длъж и нашир с вълшебната си гега за да забавлява и пази децата.
Той обожаваше да гледа Луната, обожаваше и Слънцето.
Един ден изпита нужда да изрази почитта си към тях още по-силно. Не умееше да пише, нито пък да пее добре. Можеше да рисува със скреж и да прави красиви скулптури от лед. Така или иначе той само това правеше… искаше да направи нещо повече.
Докато се чудеше, покрай него премина звукът на приятна мелодия. Той се заслуша и пожела да разбере от къде идва. Чуваше се от близката къща. Там едно младо момиче свиреше на пиано. Музиката разпръскваше зимния студ. Джак настръхваше от вълнение. Това беше прекрасно. Тогава реши, че именно музиката може да изрази неговата почит. Но как можеше да го направи по свой си начин?
Имаше силата да превръща водата в най-красивите и изящни фигури във формата на скреж. Можеше да спира времето и да си играе с него, можеше да създава приказни снежни пейзажи, но как можеше да свири? Ледените му пръсти не бяха така сръчни за да свирят на музикален инструмент.
За момент спря и осъзна, че първо трябва да се отпусне и отговорите сами ще дойдат при него.
Беше 5 часа следобед и слънцето тъкмо залязваше. Джак се настани удобно и огрян в слънчеви лъчи се потопи в дълбока медитация.
Златната светлина загряваше нежно лицето му. Последната топлинка за деня превръщаше всичко в съкровище. Натрупалият се сняг по покривите тук и там буквално се разтваряше в нежната милувка. Водата се отправяше надолу и тихо ромолеше по тънките улеи и пътечки. Достигаше до някой ръб и политаше надолу в сребърни сълзи. После тупваха в бистрите локвички тук и там. Звукът от падащите капки вода ставаше като че ли по-силен. Джак се заслуша… и се потопи още по дълбоко в тази мелодия…
– Това е! – каза си той
Това е моята музика!
Излезе постепенно от блаженото си спокойствие и се засили да събира “оркестър”.
Чудеше се от къде да започне. Трябваше му умерено усойно място с лека слънчева светлина и то не през целия ден, а и с добра акустика! Много специфично.
Обиколи много места. Различи пещери, водопади и реки, но не откриваше всичко това на едно.
Реши да се допита до Вятъра. Той обикаляше много повече от него. Стържеше планините нощ и ден, все щеше да се сети за подобно място.
Джак развихри своята дървена гега и образува малък ураган от скреж и сняг. Вятъра веднага го подхвана и се заигра с него. Развихри фунията и зафуча. Джак се засмя и поздрави своя мил другар, а после го попита:
– Кажи стари приятелю, къде да открия това място?
Вятърът не говореше. Той свиреше и се вълнуваше. Комуникираше по друг, по-фин начин. Не ползваше звуците за да изговаря думи. Той директно се сля с Джак и двамата станаха едно.
Вятърът отведе съзнанието на Джак далеч, далеч в една малка и китна страна. Водеше го по пътя на водата, там където тя се губеше в недрата на земята и там където извираше от нея. Джак никога не бе виждал кръговрата на водата по този начин. Знаеше че е така, но за пръв път го осъзнаваше.
Вятърът го заведе на едно специално място. При една огромна скала. Приличаше на част от масив, но сред равнината. Изглеждаше като „покълнала“ планина в полето.
Скалата беше откъснала част от “плътта” си още пред хиляди години. Така в подножието и се бе образувал огромен сферичен скат. Сърцето на скалата бе напоено с най-чистата и най-младата вода. Тя беше игрива и търсеше начини да излезе навън. Извираше от няколко места в низината, образувайки малки рекички. Провираше се през всяка пукнатина и мокреше огромната си майка. Така целия скат беше навлажнени и пропит с малки вадички вода. Тук там капеше. Красиви зелени мъхове и папрати висяха като градини от него.
Това е мястото! Вятърът беше категоричен.
Джак седна и зачака – водата.
Обледени внимателно целия скат, така че растителността да не замръзне. Малко по малко капчиците започнаха да се натрупват една под друга.
Луната цяла вечер му се чудеше какво ли прави… а той мълчаливо и се усмихваше приготвяйки своята изненада. На сутринта всичко беше готово. На Джак му беше нужно цяла вечер да превърне водата в красиви и големи ледени висулки.
Мястото беше в сянка през деня, точно както Джак го искаше. Той чакаше онзи специален момент – златния час. Слънцето щеше точно тогава да зърне произведението му. Топлината на деня подпомогна висулките да започнат да се топят, а и Джак спря да ги охлажда.
Това беше и първата репетиция… Оркестърът на Джак беше готов, чакаше само своя диригент – Слънцето.
Когата златната звезда заобиколи бавно ръба на ската, започна да надзърта вътре, опитвайки да разбере защо Джак се криеше там.
А той самодоволно чакаше с търпение. Всичко беше подготвено.
Когато лъчите започнаха да докосват ледените висулките, те заискряха като златни бисери и започнаха да се топят още повече. Водата
нежно капеше от всички страни. Джак танцуваше от радост, всички „музиканти“ засвириха в тон. Едни капчици бяха големи, други малки и падаха в локвичи, други в по-големи. Звукът на всяка една висулка беше различен. И въпреки това някак всички те капеха и „свириха“ мелодично.
Слънцето беше в захлас. Джак беше в захлас и Луната щеше да е…
