Чисто злато!
Толкова много!
Във всяка посока!
Очите не могат да го хванат.
Гледат и гледат… и не успяват.
Вратът се върти, очи да гледат…
на горе, надолу, на всички страни,
и сам вече ще се нарани…
Очите парят, от блясък златен поразени.
Злато не разстяло по дърветата, нали?
А, дали?
Пари лице в усмивка не извива!
Сладостта от вътре се излива!
Есента листата позлатява…
Ако душата може – високо оценява…
Или сляпа, подминава…
Листата срещат се със Земята…
Гората я застила – ляга.
Дъхът и нежен ражда топла пара – влага.
Мъглата се надига…
до върховете на гората стига,
да подкани…
златните и рожби да покани…
В полет нежен с Мама да се „зърнат“,
да се гушнат в безкрайно нани…
и на Пролет пак да се завърнат…
Дъхът – мъгла прозрачна,
Златото целува в прегръдка брачна.
Листата натежават – капчици роса прозрачна…
Плъзват се в полет устремени, с песен тиха,
най-накрая със Земята се обединиха.
Туп…Туп…
Сълзи на радост…
Животът долу утолява жажда,
в есенните гъбки се заражда.
Туп…
Златна тишина…
